Бях студентка в края на обучението си, когато от Москва дойде вест за преврата на генералите. Горбачов - задържан в някакъв крайморски курорт, телевизията - подчинена на безмилостната мелачка на цензурата... Българските вестници - пълна оскъдица на информацията, а по това време интернет все още съвсем не беше част от всекидневието... Нямаше мобилни телефони на корем, а настръхнали и разтревожени колеги, с които се събирахме на по кафе и спорехме на темата: "Могат ли да се върнат мрачните времена?"

Тезите бяха различни, но всички ние се вълнувахме от някакво неясно, но при всички положения желано и свободно бъдеще, в което можехме да видим себе си като творци на собствения си живот. И всичко това беше заложено на карта, а крехкостта му ставаше още по-осезаема в отсъстващата реакция на комунистите със сменена козина, във формалността на новинарските съобщения - сякаш всички или не искаха или бяха твърде уплашени да разкажат какво по дяволите става и защо.

После кадри от новините започнаха да се появяват - малко по малко. Протести някакви, хора, които изглеждаха решени да отстояват нещо (а какво?).

Тогава Елцин изглеждаше почти като един герой, възкачил се на някакви военни машини - танкове ли бяха, БТР-и ли? Пуста слаба памет... И никак не можех и да си представя, че само няколко години по-късно ще гледам с леко презрение на същия този човек, очевидно разпадащ се под въздействието на алкохола. Нито бих предположила, че тъкмо той ще стане проводник на мракобесието на Путин и компания.

Днешната новина за смъртта му за пореден път ми напомня за моята политическа наивност. Политиците си отиват, а моята политическа наивност - не... Навярно това е моят подход към постигането на безсмъртие...

то само си сменя лицето ;-)

ме гледа от огледалото...

Всеки има слабости. Да запомним доброто