Докато съзерцавам творбите на Ешер и през ум не ми минава, че не е възможно положените на хартия фигури да бъдат разположени в пространството тъкмо по този начин. Усещането ми за реалност избледнява и започва да отстъпва на магията на категоричния начин, по който този човек вижда действителността.

Едва когато улавям парадокса, си давам сметка, че на белия лист се е случило нещо невъзможно, но странно, това не ме възмущава. Допада ми начинът, по който е изкривил света, за да се впише в някаква друга естетика... Естетика, която аз може би не разбирам, но която изглежда хармонична, гъделичка въображението ми и по този начин извиква усмивка в един иначе страстен и талантлив критик, за какъвто се считам аз.

Има такива хора - разкрояват света по начин непредвидим, изненадващ, предизвикателен спрямо законите на планетата, безразличието, ригидността. Това ми харесва и понякога ме предизвиква да кажа: "Става!" вместо обичайното скептично "Ъ-ъ", придружено с онзи вид поклащане на главата, на което англичаните викат "to shake your head", а у нас жестът е наопъки и все трябва да обяснявам на чуждоземните си познати кое е знак на съгласие и кое не.

И това непонятно пространство покорно се подчинява на въобажението, което са вложили, за да го видят усукано на осмица, оплетено само в себе си..., както и аз, докато си мисля: "Трябва да е възможно, защото би било жалко, ако не е."

Фантастично е :))) Напомня ми на стълбите в Хогуъртс...от "Хари Потър" :P

че има прилика. Не бях забелязала ;-)

(заглавието идва от албум на любима моя група.. Delerium; защото говорим за пространства, а в албума също се говори доста за това)

Не намираш ли нещо много любопитно във факта, че изкривяването на реалността и в частност пространството по този начин изглежда някак прекалено естествено? Да, геният на творците на абсурдизма не бива да бъде отричан - но дори в техният привиден хаос всъщност съществуват силни закономерности и подредби. Пространството може да бъде усукано изцяло около едно свое допълнително измерение - времето. Когато погледнеш една определена точка във вселената, ти я виждаш като триизмерна проекция на действителността. Но тази действителност се движи, свива, разпуска, остарява и т.н. След като всяко от познатите ни три измерения има променливи параметри, защо и времето да няма такива? Всъщност физиците вече са го доказали, но паралелно с това и ежедневието ни. "Кога мина това време" и "тоя час се проточи цяла година" и "сякаш беше вчера". Обясняваме го със субективната представа, но тъй като всъщност нямаме субективна възможност да го измерим, а само обективна, няма и как да докажем каквото и да било. Интересно какъв ли ефект би имало променливото време - или нека го наречем четвърто измерение - върху нормалните три? За една река би станало напълно нормално да се влива в себе си, защото в определен момент водите й са били И на друго място, а във ВСИЧКИ моменти целият воден дебит се намира на всички места едновременно.. сложно е като се опитваме да го обясним с думи по този начин (все пак първоначално нашият език е бил измислен за да съобщим на останалите къде има по-хубави банани), но нека дадем още примери: стълбите съвсем спокойно могат да водят и в други посоки и да се допират тангенциално, съвсем спокойно можем да срещнем себе си, слизайки по стълбата ВЧЕРА. Посоката на движение може да бъде двувекторна в едно и също време, тъй като в действителност времето за реката е разтеглено и съществува в общата си цялост. Тази концепция разглежда и Робърт Хайнлайн (известен американски писател-фантаст) в разказа си "...И си построи крива къща" (публикувана у нас в сборника "Зелените хълмове на Земята"). Препоръчвам ти го, както и на всички, които се интересуват от подобен род неща. В този разказ Куинтън Тийл, архитект с модернистични възгледи, решава да построи на приятелят си Хомър Бейли и неговата капризна съпруга къща, която е не просто добре проектирана и построена къща, а е и нещо нечувано и невиждано. Използвайки многоизмерни математически подходи, той построява къща, която отвън и отвътре е във формата на тесеракт (или т.нар. хиперкуб). В началото всичко изглежда много приятно, но след като къщата бива построена и те отиват на сутринта да я видят се оказва, че в действителност е останал само първият етаж. Те влизат вътре и за голямо учудване установяват, че всъщност отвътре етажът си го има. Има и стълби за горният. Качват се, минават през една врата и... се озовават обратно в хола на първият етаж. Започват да разучават къщата и се оказва, че тя съществува нестабилно в пространството и времето поради специфичната си форма и при лек земетръсен трус се е изместила така, че вече не се намира точно в Калифорния.. т.е. не само там. Един от прозорците гледа към океан. Втори е попаднал в някакъв пространствен ъгъл и през него не се вижда нищо - но такова нищо, от което човек го заболява глава. Третият гледа от голяма височина към земята в Ню Йорк. Четвъртият води към пустинята Невада и т.н. и т.н., след което виждат себе си как влизат в стаята, хукват да се гонят, тичат, единият си изпуска шапката, Куинтън Тийл го настига и я намира, взема я и прочита инициалите "К.Тийл". В този момент осъзнава, че е изпуснал своята шапка докато е тичал. Доста creepy е. Разказът естествено има хепи-енд. Всъщност филмът "Кубът", и по-точно Hypercube, се занимава с пространствено-времеви изкривявания на реалността - отново откъм аспекта на фантастиката, но човек започва да се замисля дали парадоксите в действителност са парадокси или в тях има и нещо друго, зрънце реалност?

което се създава е странно естествено и за мен в това се крие много от очарованието на този вид графика: част от теб чувства, че подобна конфигурация е невъзможна, друга част от теб е твърдо убедена, че светът е точно такъв, какъвто е представен на картинката.

Волно или неволно, авторът те въвлича в едно извечно състояние на психологически конфликт, в който чувството ти за естетика в съюз със сетивата ти, се изправят срещу "здравия разум".

И тъй като този конфликт е много по-универсален, той напомня за хиляди други подобни ситуации, в които разума (в смисъла на common sense) и естетичното ни чувство, чувството ни за добро или сетивата ни, спорят и заемат различни позиции.

Ето това е един от начините, по които аз избирам да възприема тази картина.

Хубаво, че ми припомни разказа на Хайнлайн, чела съм го като дете и бях го забутала в кюшетата на паметта си ;-)